Плевен, някогашната звезда на Северна България, днес изглежда като град от стар албум – избледнял, тъжен и с белези от едно велико минало. Когато чуеш „Гледайте Плевен и мислете за България“, не си представяш разкош, а огледало на изчезващите мечти и надежди. 35 години след 10 ноември, градът, който беше индустриален и културен гигант, е на дъното – икономическо, демографско, културно.

Помните ли времето, когато главната улица кипеше от живот? Сега е като сцена от постапокалиптичен филм. През 1985 г. населението е било впечатляващите 165 766 души. Днес, 35 години по-късно, през декември 2023-а, са останали едва 88 122. Над 70 000 души са си казали „сбогом“, оставяйки след себе си празни домове и затворени магазини. Не просто цифри, а сърца, които са спрели да бият за родния град.
Преди десетилетия Плевен беше като мощен двигател на българската индустрия. Заводи като „Плама“, „Плевенски цимент“, и машиностроителните колоси бяха гордостта на страната. Сега? Рафинерията „Плама“ е единственият случай в света на фалирала рафинерия – тъжен рекорд, който никой не иска да притежава. Ограбени чрез съмнителни приватизационни сделки, предприятията угаснаха, оставяйки след себе си руини. А бизнесът? Малкото, което оцеля, се крие в сивия сектор като срамежлив заек.
Децата в Плевен стават все по-малко, училищата – все по-празни. През 1989 г. в региона е имало 163 учебни заведения с над 57 000 ученици. Днес броят им е малко над 100, а децата са под 25 000. Всяко затворено училище е като тухла, падаща от стената на бъдещето.

Някога правосъдието в Плевен е било като добре настроен механизъм. Днес? Разделени лобита, интриги и дела, залежали като стара хартия. Политическите игри и престъпните групировки опитомиха съдебната система, превръщайки я в инструмент за лични интереси.
Централната Дунавска равнина, богата и плодородна, беше водеща сила в земеделието и животновъдството. Днес земята често пустее, а крави, овце и свине са останали само в спомените. Кражбите и обезлюдяването са оставили селата като призрачни сенки.
Къде са концертите, театралните вечери, фестивалите? Някога културният живот в Плевен беше като карнавал – шумен и богат. Днес афишите са бедни, а лятото минава в летаргия. Младежкият дом, някога кипящ от живот, е заменен от бизнес сграда.
Великолепни спортисти като Тереза Маринова и Гълъбин Боевски са част от историята на Плевен, но настоящето е мрачно. Младите нямат зали, нямат спонсори, нямат надежда. Спортното училище оцелява въпреки трудностите, но липсват шампионите на бъдещето.

Школата за запасни офицери (ШЗО) беше символ на елитна подготовка, но днес е само спомен. Гарнизонът е свит до няколко стотин души, а славните времена са останали далеч в миналото.
Сред сивотата здравеопазването в Плевен е като бяла лястовица. Градът се превърна във водещ център за гинекология, онкогинекология и репродуктивна медицина. Лекарите като проф. Григор Горчев доказаха, че в мрака все пак може да има проблясъци на светлина.

И така, равносметката след 35 години е мрачна, но надеждата умира последна. Плевен е доказателство за това как разрухата и упоритостта могат да съществуват рамо до рамо. А за 50-годишния юбилей на прехода? Може би ще пеем „а дано, ама надали“.