Шумът на влака изпълваше купето с равномерното си потракване. Младата жена, с очи, потънали в далечината, гледаше как пейзажът отвън се прелива от поля в гори. Лицето ѝ издаваше меланхолия, а в ума ѝ се преплитаха картини от трудния месец, който бе оставила зад себе си.
Възрастният мъж, седнал срещу нея, тихо наблюдаваше. С осанка на човек, видял много, той усети тъгата ѝ и реши да проговори.
– Защо си толкова тъжна, момиче? – попита благо.
Тя го погледна за миг, после отново върна очите си към прозореца.
– Имам си проблеми – отвърна кратко, сякаш искаше да приключи разговора преди да е започнал.
– Знаеш ли – каза мъжът с лека усмивка – понякога една история може да ни покаже това, което не виждаме сами. Искаш ли да чуеш една?
Тя замълча, но любопитството ѝ надделя.
– Добре – каза след малко, без да се обръща.
Мъжът се облегна назад и започна:
– Живял някога един човек. Да го наречем Александър. Той имаше три големи мечти – да стане успешен мениджър, да срещне любовта на живота си и да стане известен.
Един зимен ден, когато бързаше за важно интервю за мечтаната работа, Александър реши да мине през парка – по-пряк път. Снегът беше натрупал и тишината сякаш поглъщаше всичко. Там, близо до алеята, видя възрастен мъж, паднал в снега. Помисли си, че е просто някой пиян, и продължи. Интервюто не мина както очакваше. Работата не получи.
Минали месеци. Лятото донесе шумен карнавал в града. Александър, потънал в тълпата, видя жена с маска на вещица и прошарена коса. Тя го поздрави и се усмихна топло. Но той, свикнал да избягва непознати, я подмина, макар да се почувства странно привлечен от нея.
После дойде есента. В парка, на пейка до Александър, седна плачеща млада жена. Тя излъчваше такава болка, че можеше да я усетиш дори без думи. Но Александър, зает със собствените си мисли, стана и се премести на друга пейка.
– Това ли е историята? – попита младата жена в купето с нотка на разочарование. – Нещо не звучи много впечатляващо.
Мъжът се усмихна загадъчно.
– Историята тепърва започва. Скоро след интервюто Александър видя снимка във вестника – собственика на компанията, за която бе кандидатствал. Същият този човек бе възрастният мъж в снега.
По-късно разбра, че жената с маската на вещица всъщност беше красива дама, която бе привлечена от него на карнавала. Но той бе пропуснал шанса си да я опознае.
А плачещата жена? Оказа се известна писателка. Година по-късно тя издаде книга, вдъхновена от срещата си с един непознат, който я изслушал. Книгата стана бестселър, а непознатият герой – световно известен.
Мъжът замълча за момент, после добави:
– Съдбата беше дала на Александър три възможности да сбъдне мечтите си. Но той не успя да ги разпознае, защото беше прекалено зает със себе си.
Младата жена се замисли.
– Значи да сбъднеш мечтите си изисква… – започна тя.
– Ръка, която да протегнеш – довърши старецът. – Очите, за да видиш зад маските. И сърце, за да утешиш някого в болката му.
Тя му се усмихна за първи път.
– Аз съм Дара. Благодаря ви за урока.
Мъжът също се усмихна.
– Аз съм Александър. Радвам се, че се запознахме.
Пейзажът навън продължаваше да се сменя, но този път Дара гледаше през прозореца с ново вдъхновение.