Бяхме заедно от пет години, когато на съпруга ми му предложиха работа в съседния град. Беше страхотна възможност за него, затова, макар и с известни притеснения, решихме да се преместим. В началото всичко вървеше добре, но новият офис се оказа трудна среда. Работата му носеше огромен стрес, а той започна да се прибира вкъщи изтощен, ядосан и често без желание да разговаря. Единственото, което искаше, беше да си легне и да забрави за деня.
Опитвах се да го подкрепям. Говорех му, готвех любимите му ястия, правех каквото можех, за да му вдъхна увереност, че заедно ще преодолеем всяко препятствие. Но вместо да се сближим, сякаш все повече се отдалечавахме. Аз самата започнах да усещам, че губя сили. В онзи период той прекарваше много време с една колежка от офиса – жена, която явно знаеше как да го разтовари и му помагаше в работата. Забелязвах как постоянно си говорят по телефона, как всеки ден споменава името й. Опитвах се да не правя прибързани заключения, но чувството, че нещо не е наред, не ме напускаше.
Една вечер той просто не се прибра. Стоях и чаках, опитвайки се да не изпадам в паника, но когато телефонът му мълчеше, стана ясно, че нещата са зле. На следващата сутрин той се прибра, само за да ми каже, че напуска дома ни – и мен. Бил намерил утеха и щастие при нея. Думите му ме удариха като гръм. Как можеше толкова лесно да зачеркне всичко, което сме изградили заедно?
Започнах да плача, а в отчаянието си хванах корема и изкрещях:
– Бременна съм!
Наистина вярвах, че тази новина ще го спре. Винаги сме искали дете. Това беше нашата мечта – да създадем семейство. Вместо да се зарадва, той наведе глава и мълчаливо изрече:
– Трябва ми време да помисля.
Тези думи не ми дадоха никаква утеха. Няколко дни по-късно той се обади, за да ми каже решението си. Бил готов да плаща издръжка, но не желаел да се връща. Сърцето ми се сви, сякаш се пръсна на хиляди парченца. Разбрах, че нищо не може да го убеди в ценността на нашето минало, на това, което сме имали.
Сега често се улавям да си мисля, че грешката ми беше в това, че се преместихме. В нашия роден град, сред близките ни, животът беше по-спокоен, а любовта ни – по-силна. Можехме да отгледаме детето си в дом, изпълнен с обич и сигурност. Вместо това останах сама, изправена пред предизвикателството да създам свят за мен и за моето дете, в който няма място за предателства и болка.